В нашата богослужебна практика се е утвърдило правилото диригентите да подбират сходни по стил, характер и изразни средства песнопения и сами да подреждат службите. Твърде рядко може да се чуе богослужебно, а и концертно изпълнение на цяла литургия от един автор.
Новото в тази творба са по-съвременните хармонически изразни средства: по-честа употреба на нонакорди и повече дисонанси. Последните обаче никога не са самоцелни, а са продиктувани от съдържанието на литургическите текстове и развитието на песнопенията; дисонансите са „меки“ и винаги стигат до своето естествено разрешение, което е оправдано и от богословска гледна точка.
Продължителността на отделните песнопения е съобразена с изискванията на богослужението. За да не бъде светата литургия възприемана като концерт от творби на различни автори, а да бъде съпреживяна като едно цялостно действие – мистерия, като движение, което стига до своята логическа кулминация и завършек – светото причастие, отделните песнопения са свързани и обединени с интонационни, мелодически и хармонически връзки.